През по-голямата част от историята, т.нар. човешки дух не е бил нищо повече от идея, вдъхновена от религиозни предпоставки или в най-добрия случай, от примера на някой, който е бил модел за подражание за нас, когато сме били малки. Като идея, човешкият дух от известно време е в абсолютен упадък и нищо и никой не може да съживи фалшивите догми, поддържани от лицемерната духовност на 7-центровото същество. Тази „загуба“ на духа (понеже не можеш да изгубиш онова, което никога не си имал) представлява необратим момент, който кара цялото човечество да се изправи пред времена, в които проблемите обезпокояват вида ни и стават все по-шумни и бурни с всяка изминала година.
Въпреки това на индивидуално ниво продължаваме да носим семената на човешкия дух, който диша, предаден на постоянната мистерия, задвижваща самото чувство за живот. Семената на индивидуален дух, който е напълно чужд на хомогенизацията и последващите генерализации, с които човешкият ум обича да „одухотворява“ дори и най-мрачните инстинкти на душата чрез отработени извинения и оправдания.
Емоциите винаги са били свързващо звено между онези, които се идентифицират с едни и същи догми, докато индивидуалните различия, поради ежедневните търкания, направят комуникацията нетърпима дори с онези, които твърдим, че обичаме и считаме за „равни“. И така светът се превръща във филм за доброто и злото, все едно трябва постоянно да преживяваш отново и отново убийството на Авел от Каин.
Емоциите като свързващо звено са само съюз за примитивен „сляп ум“ (неспособен да мисли самостоятелно), подчинен на еволюционната програма и на силата на хормоните, с които генетичният императив за възпроизвеждане подхранва могъщото ни либидо и амбиция.
Поради това истинската „емоционална яснота“ и зрелост на чувствата никога не представляват тотална симбиотична слятост на две човешки същества, независимо колко дълбоко се обичат. Напротив, „емоционалната яснота“ и зрелост на чувствата налагат това, че никое човешко същество не може да използва любовта като оправдание, за да се укрива от своята индивидуалност в живота на другите.
Ние всички сме родени уникални и нищо, освен този уникален начин да се чувстваш жив, не може да ни накара да се развиваме индивидуално, за да развием пълния си капацитет да поддържаме себе си психологически и да знаем как да комуникираме честно какво е за нас ежедневното преживяване да си човек, без да се налага да го сравняваме с нищо и никой.